Костадин Ангелов: Ние сме една ленива нация, която се пробужда

Това е втората част от интервюто на Viasport.bg с Костадин Ангелов, старши треньор на Витоша (Бистрица) и мениджър на детско-юношеската школа на клуба. В първата част на разговора специалистът изказа идеи, които не се срещат често сред треньорите в България и предизвикаха интерес и отклик в нашите читатели. А кой е Костадин Ангелов? Роден е на 9 януари 1973 г., юноша на ЦСКА, играе професионално в Янтра (Габрово) и Севлиево. Завършва НСА със специалност футбол, а от 2006 г. притежава лиценз “УЕФА Про”. Треньорската му кариера преминава през Севлиево, Ботев (Пловдив), ФК Про Дута в  Индонезия, Пирин (Благоевград), отново Севлиево, Пирин (Гоце Делчев) и Оборище (Панагюрище), преди да се озове в Бистрица. Ангелов е прям и интересен събеседник, а най-важното – оптимист е за България и родния футбол. Той вярва в младите хора. Вижте втората част от това наистина нестандартно интервю.

Първата част, ЧЕТЕТЕ ТУК.

Докато разговаряме, гледаме мач на Витоша (Бистрица), набор 2001, от зоналната Елитна група до 15 г., Югозападна зона. Ангелов вярва, че тази възраст е доста добра за школата на клуба.

– Тези деца са тренирали с нас, няколко от тях. Те са на 14 години и аз ги стимулирам, като ги викам в мъжкия отбор. 5-6 момчета са тренирали с нас. Не през цялата седмица  – няколко пъти. Ето, в ЦСКА става нещо много хубаво. Махнаха таксите, обединиха възрасти… Много хора са против това. Няма как печалбарството да ти носи успех. И там много млади играчи тренират с мъжете. То не се прави, за да ги пишат по вестниците. По този начин се задържат децата и се стимулират останалите. Аз съм израснал в ЦСКА и достъпът до мъжкия отбор беше, когато гонехме топките. Не съм могъл да спя, защото съм пипнал някого или съм говорил с Христо Стоичков, Любо Пенев… Този контакт съм запомнил и той ме е поддържал. Трябва да се поддържат мечтите на децата. 

– Млади футболисти често са “качвани” в мъжките отбори, но не играят редовно нито там, нито в юношеските. Подписват професионални договори, в даден момент обаче нещата не се получават. Много таланти увехнаха, още преди да се разцъфнали. Защо се получава така? Във футболистите ли са причините или в клубовете?

– Две са основните причини за мен. Първо, кажете ми един клуб в България, който да има ясно изразена структура и стил във всичките си възрасти плюс мъжете. Примерно, аз виждам един ярко изразен офанзивен стил на Барселона, в който се работи така, че отборите да бъдат разпознаваеми. Същото нещо важи за Атлетико (Мадрид), Челси… Лондонският клуб има пък ярко изразен дефанзивен стил, който търси бързия преход. И това се работи. Принципите в двата стила са доста различни. За да изградиш един играч за мъжкия отбор, за да е готов, трябва да бъде запознат какви са основните принципи и изисквания. Това е един от основните проблеми. При нас се работи така, че искаме системата на игра да е като на мъжете и всичко останало се занемарява. И тук вината е в ръководните кадри. А другата виждам в едни други ръководни кадри – треньорите като мен. Те нямат смелост да се доверят на младите играчи. Страх ги е. Тяхната цел е победа на всяка цена. А тази цел – не само в детско-юношеския футбол, а и в мъжкия, срива нашия футбол. Аз съм съгласен, че победата е цел. Но тя не може да бъде на всяка цена. Понякога е по-добре да загубиш, отколкото да спечелиш случайно, защото ще си направиш нужните изводи. Победата трябва да идва като следствие на работата. Един треньор трябва да се сменя, когато не работи добре и допуска пропуски в стила, който следва. А не защото допуска загуби. Има треньори, при които преходът от единия футбол в другия е много труден за играчите. Аз съм имал проблеми с това да обясня на един състезател в мъжкия футбол, че трябва да подава топката по земя с вътрешен. А той подава с външен и това спъва целия стил, който искаме да градим. На пръв поглед това са елементарни неща. Причините не са в децата, а в нас.

– Но пък много хора твърдят, че младите нямали хъс да “стъпят здраво” и да изместят по-опитните футболисти. Масово битува такова становище – за изнежените нови поколения…

– Ще почна малко от по-далеч. Има един човек, американец е и се казва Кайл Мейнард. Давам го за пример на играчите, той е без крака и ръце. Изкачи връх Килиманджаро (най-високият връх в Африка, 5895 м, бел. ред.). Борец е. Написа една книга, която се казва “Без оправдания”. Казвам го, тъй като за нас, треньорите, е суперлесно да се оправдаваме как младите нямали психика. И преминавам нататък. Що за израз е това “спортна злоба”? Нали с това се оправдаваме. За мен злобата е негативно качество. Не е нужно да имаш злоба, за да играеш футбол. За да играеш футбол е нужна упоритост. И концентрация. Какво е хъс? Да отидеш да ритнеш някого? Докато постоянството ти дава това качество да не спираш по пътя, а винаги има неща, които могат да те отклонят. Но ако си следваш пътя, ще стигнеш целта, която имаш. Съгласен съм, че днес децата не са толкова злобни. Това е следствие на техните социални контакти. Което е добре. Аз го стимулирам това, не ми харесва да имат хъс, а искам да знаят какво искат, да постигат нещата с постоянство. Ние сме тези, които трябва да ги убедим, че трябва да достигнат до мечтата си, за която живеят. Кое в съвременния футбол изисква хъс? Да подаваш топката добре? Ще ви дам пример с най-силния отбор в света и най-добрия футболист – Меси. Кое в Меси демонстрира злоба? Под злоба или хъс се подразбира момента, в който играчите трябва да отидат да отнемат топката. Но това пак не е свързано с хъс, а с навик и знания. Начинът по който да отидат, позицията, която трябва да заемат, за да не бъдат преодолявани… Пак казвам, основното е постоянството. Дори при загуби, да продължават да играят по начина, по който треньорът им е казал. Да знаят, че един ден това ще ги доведе до успех. Това е за мен хъс. Другото са абсолютни оправдания – да казваме, че новите поколения били само на компютрите и нямали хъс. Компютрите им дават знания, стига да знаят какво да извлекат от тях. И аз имам фейсбук. Там съм абониран за неща, които са ми интересни. Реално получавам информация, която имам нужда да получавам.

– Много се говори, че в България се играе бавно. Че липсва бързината във всичките й форми.

– Националният отбор на България стана четвърти в света, играейки бавно. Просто знаеше как да го прави. Тимът ни играеше дразнещ футбол за останалите отбори. Те държаха топката, това беше основно за тях и в даден момент избухваха. Барселона също не играе много бързо, доста хора ги обвиняват за този стил. Че прекалено много дробят топката, прекалено много я разиграват… Какво значи бавно? Аз не съм съгласен с това. Пак казвам, трябва да се определи един стил на игра и той да се изгражда. Много футболни федерации по света са свели един стил и всички отбори го следват. Запознат съм с програмите на германската, на белгийската футболна федерация… Но ако го приемем за проблем, пак ние, треньорите, сме тези, които учим децата да играят бавно. Говорили сме си с колеги, когато е ставало въпрос за Барселона. Те са ми казвали: Ти не можеш да се сравняваш с Барселона. А с кой да се сравнявам? Че аз ако не се опитвам да се докосна до най-добрите на света, тогава какъв е смисълът? Ако не са ми високи целите, как ще достигна целта, която имам? В крайна сметка в Барселона правят нещо много простичко, което хората пропускат. Често виждат Меси, виждат индивидуалните изяви. А в този отбор просто си подават топката с лице един към друг и по земя. Обикновено най-простите неща винаги са гениални и скрити от масата. Хората виждат блясъка. А те просто владеят топката. За да научиш едно дете на това, трябва да го накараш да взема такова решение, да спира добре топката и да я подава добре.

– Друго клише – вярно ли е, че в детско-юношеския футбол в България нишката се късала след 16-17 години, а преди това нещата вървели добре… Други специалисти обаче казват, че проблемите започвали от най-ранна възраст?

– Проблемите са най-вече социални. Институциите възпитават нашите деца. В доста семейства да обърнеш внимание на детето се явава като досадно задължение след тежък работен ден. А когато оставиш детето на произвола и без любов, както се случва в повечето случаи, в средата в която то живее, могат да се появят фактори, свързани с престъпност, наркотици, мързел… Аз мисля, че повечето болести в нашето общество са свързани с мързела. Реално ние сме една ленива нация, която започва да се пробужда, защото все повече хора започват да спортуват. Спортът не е само за това да свалиш сланините, спортът те възпитава да бъдеш постоянен в нещо. Има един израз: Много е лесно да тичаш 2 километра, въпросът е да го правиш всеки ден. В дъжд, в сняг… Това е спортът.

Leave a Reply