Венци Бонев: Само с талант не става! Трябва и да си човек

Венцислав Бонев е един от най-опитните футболисти в редиците на Костадин Ангелов. Продукт на знаменитата школа на Локомотив (София), защитникът дебютира в професионалния футбол именно с фланелката на столичните „железничари“. След няколко години в „Надежда“, през които за кратко е пратен под наем в Миньор (Перник), Венци преминава през отборите на Марек (Дупница), Нафтекс (Бургас), Черноморец (Бургас) и Ботев (Пловдив), като записва над 150 мача в „А“ група. През 2013-а за първи път слага фланелката на Витоша (Бистрица), но след няколко мача се завръща на „Бончук“. Следва нов престой в Перник, преди през лятото на 2015-а Бонев отново да се озове на стадиона в Бистрица. За натрупания опит през годините, за обстановката във Витоша и причините тимът да прави толкова силен сезон във Втора професионална лига, 37-годишният бранител говори пред официалния сайт на клуба.

– Венци, миналата седмица празнува своя 37-ми рожден ден. Имаш ли още сили за професионален футбол?
– Да, чувствам се добре. Никога не съм бил от хората, които държат на всяка цена да продължат да играя. Усещам, че съм в добра форма, и смятам, че все още мога да дам нещо. На тази възраст, разбира се, е нормално да си изгубил малко от скоростта си, но пък всичко това се компенсира с опит, рутина, мисъл, по-добро позициониране и пр.

– Това ли ще е последната ти година, или ще продължиш и наесен?
– Все още не знам. Както казах, чувствам се добре. Ще видим какво ще се случи през лятото и какво ще прецени треньорското ръководство. При всички положения, дори и да продължа да играя футбол, ще го правя някъде в региона. На 37 съм, имам дете и не бих желал отново да се местя. През годините съм сменил достатъчно места.

– Мислил ли си какво ще правиш, след като спреш?
– Напоследък и аз започнах да мисля доста по тази тема. Определено обаче не бих желал да се занимавам с футбол. Не знам защо, но нямам желание. Имал съм възможност да работя с много добри и именити специалисти. Било ми е винаги интересно да се уча от тях, но не само като футболни деятели, но и в чисто човешки аспект как се държат, какво е поведението им и пр. Също така обожавам децата, но не мисля, че бих се наел да ги тренирам. Може би ще се ориентирам към работа в друга сфера. Времето ще покаже.

– Какво най-силно ти е направило впечатление през годините от специалистите, с които си работил?

– По времето, когато играех в Черноморец (Бургас), старши треньор на отбора бе Красимир Балъков. Излъчваше невероятно спокойствие. Независимо как свършваше даден двубой, той приемаше еднакво спокойно резултата и продължаваше работа. Държеше здрава дисциплина в отбора, всички имаха голям респект спрямо много, но в същото време взаимоотношенията му с футболистите бяха добри. Балъков беше точен, ясен и конкретен в намеренията си, но спазваше определена граница с нас.

– Бил си част от „акулите“ в един от най-силните им периоди – и игрови, и финансов, както и от редица други емблематични за родния футбол отбори. Къде организацията е била най-добра?
– Като оставим Черноморец настрана, разбира се, може и парадоксално да прозвучи, но организацията във Витоша най-много се доближава до тази, която бе на „Лазур“. Това спокойствие, тази липса на напрежение и всичко да става на всяка цена, дават резултат. Всичко е точно и коректно както в чисто човешки план, така и в професионален. Витоша, между другото, е перфектното място за един млад футболист да се развива и да направи скок на по-високо ниво.

– Наскоро Николай Христозов разказва как в Перник така и не си е взел няколко заплати, премии и наеми за квартира, след като клубът е обявил фалит. Вероятно и ти си преживял подобни негативни емоции.
– Разбира се. Случвало се е по няколко месеца да не получавам пари и накрая, два месеца преди края на първенството, влиза президентът в съблекалнята и директно в лицето ти казва, че повече пари няма да видиш. И ти се чудиш какво да правиш? Да играеш за здраве, не е най-приятното нещо. От друга страна обаче, ако спреш и два месеца не играеш, ще е трудно да си намериш друг отбор, тъй като формата ти рязко ще е паднала. В крайна сметка всеки си казва, че трябва да играе за себе си, за да намери по-добър вариант впоследствие и се раздава на максимума. Странно е, наистина, но понякога се е случвало така, че точно в такъв момент сме постигали резултати, по-добри от моментите, в които всичко е било наред. Може би някак си човек се настройва по друг начин, колективът се сплотява в трудния момент и нещата се получават. Но всичко това като цяло е едно много неприятно преживяване. За съжаление, е често явление у нас.

– Къде се крие ключът към успеха за Витоша?
Определено в основата му е президентът Сергей Ташков. Не мога да разбера как може да е толкова спокоен човекът. Бил съм, знаеш, на доста места в България, но организация като тази тук рядко се вижда. Изненадан съм, наистина. Играл съм в отбори, където се взимат много повече пари, но едно е да ти обещаят нещо, съвсем друго да го изпълнят. Има голяма разлика. Тук досега нито веднъж не е имало забавяне. Колективът в същото време е много добър, а това е от съществено значение. Замислял съм се, че на много места, където съм играл, е имало много добри и талантливи футболисти, които обаче не са били толкова читави, да кажем, като хора и са били във вреда на клуба. Ще ти дам един интересен пример от годините, в които играех в Бургас, за това как мисли и разсъждава новото поколение. Много често, докато бях част от Нафтекс, Златко Янков идваше на стадиона. Страхотен човек. Запознава се с всеки един, когото не познава, говори нормално и се държи човешки. Обсъждахме това веднъж в съблекалнята и едно от момчетата стана и каза следното: „Аз, ако бях четвърти в света, щях да карам всеки да ми козирува тук!“ Мисля, че това говори красноречиво…

– Талантът сам по себе си не е достатъчен. Като човек, който има богат опит в българския футбол и то на високо ниво, какво би посъветвал младите? Има доста такива момчета в състава на Витоша.
– Най-важни са желанието и влагането на 100% във всяка една тренировка. Много футболисти не са били толкова талантливи, но са успели, защото са работили здраво. Има и такива като Емил Гъргоров, с когото бяхме заедно в школата на Локомотив (София), на които от малки им личи, че ще станат големи футболисти, но те са рядкост. Всичко друго изисква много работа, лишения и упоритост.

– Преди да ти благодаря за отделеното време, искам да те питам какво мислиш за инициативите с децата от школата, които се осъществяват в последните месеци. Ти сам каза, че обожаваш малчуганите…
– Много хубаво нещо. Похвално е, че се организират. Така се скъсява дистанцията между деца, футболисти и фенове. Малките започват още по-силно да мечтаят и да работят усърдно по време на тренировките. Помня, че когато бях малък, ходех на спирката, на която чакаше Николай Тодоров-Кайзера, само и само за да бъда за кратко до него. Беше невероятен момент за едно малко дете. По-късно, вече от другата страна – като футболист на Черноморец, организирахме „Ден на отворените врати“ и на „Лазур“ дойдоха над 10 хил. деца от цяла България. Беше уникално преживяване и за нас, и за тях. Подобни инициативи засилват любовта им към спорта, а възможността да се докоснат до футболистите за тях е едно наистина уникално изживяване. Ние трябва да сме наясно, че имаме и социалната отговорност към по-младите да ги стимулираме да мечтаят и да се развиват, както и да им служим за пример.

Снимки: Sportal.bg

Leave a Reply